След Чернобилската катастрофа през 1986 година, списанието Earth Island Journal публикува статия с провокативното заглавие “Рудолф, радиационно облъченият елен?”. В нея журналистът Гар Смит описва страховете, че радиоактивният цезий-137 е замърсил елените, заплашвайки здравето и поминъка на коренното население на Сами. Въпреки уверенията на правителствените служители относно нивото на опасност, Смит остава скептичен. Всъщност, учените са били наясно с проблема с радиационно замърсените елени десетилетия преди това.

През 1960-те години откритията за замърсени карибу предизвикват значително обществено здравно разследване в Канада. Историкът Джонатан Луди (Jonathan Luedee) описва как, в опитите си да разгадаят загадката, учените и политиците се сблъскват с реалността на ядрения свят. Той обяснява, че между 1953 и 1958 година САЩ, Великобритания и СССР провеждат над 220 атмосферни ядрени теста, което води до притеснения за широко разпространено екологично замърсяване.

Карибу вече били в ума на учените. Популацията им странно намалявала, а коренните групи в северна Канада отдавна разчитали на месото от карибу. Ранни изследвания на радиацията показали, че карибу имат “по-високи нива на облъчване в сравнение с други тревопасни животни, включително групи животни, разположени по-близо до ядрени тестови площадки”, пише Луди. През 1959 година канадският ботаник Евил Горхам (Eville Gorham) отбелязва високи нива на радиоактивен материал в лишеи. След кратка пауза в тестовете, СССР възобновява ядрените изпитания в арктическото небе през 1961 година. Отпадъците от годините на тестове постепенно падат върху лишеите. Животните пасат на лишеи, абсорбирайки радиоактивни частици в костите и месото си.

През 1962 година биологът Уилям Пруит (William Pruitt) от Университета на Аляска-Феърбанкс публикува подробен доклад за пътя на замърсяването от лишеи през карибу до хората. Луди цитира страховитото заключение на Пруит: “очаква се цялата хранителна верига да бъде замърсена.” До 1963 година конгломерат от канадски правителствени агенции, ръководен от Бюрото за радиационна защита (RPD), разработва план. Те разделят страната на географски региони въз основа на въздушни проучвания на стада карибу.

Изследователите събират проби от карибу, като същевременно изучават хранителните навици на хората и събират проби от тяхната урина. Въпреки че картите с ясно очертани региони правят нещата да изглеждат управляеми, Луди отбелязва, че “на място… реалността е много по-малко подредена.” Някои региони били почти недостъпни, а запазването и транспортирането на проби се оказало сложно и трудно.

До 1965 година изследователите имали много проби, но ограничено географско покритие. След още няколко години те установили, че човешкото облъчване е достигнало връхната си точка през 1965 година, след което започнало да намалява. Но Луди посочва, че “дори при нивата от 1965 година, количеството цезий-137, открито в месото от карибу, било над 580 пъти по-високо от това в пробата от птици в Отава.” Основният въпрос бил дали човешкото облъчване от диетично замърсяване надвишава “безопасните граници”.

За това служителите разчитали на международни стандарти, създадени в ранните години на ядрена ера. Тестовете за урина показали, че радиационното облъчване е средно под “максимално допустимата доза” според тези стандарти — точката, при която възникват проблеми като левкемия или генетични проблеми. Луди аргументира, че подходът на канадското правителство към този проблем отразява по-стари колониални подходи за управление на сложни географски райони. “Чрез управлението на карибу,” пише той, “държавата се опитваше да управлява северните коренни народи и тяхната връзка със северната среда.”